Човекът в търсене на смисъл: какво ни остава, когато почти всичко е отнето
Какво остава на човека, когато почти всичко, което определя живота му, бъде отнето — сигурността, свободата, имуществото, професията, семейството, дори контролът върху собственото му ежедневие?
Виктор Франкъл не задава този въпрос като абстрактен философски проблем. Той го преживява лично.
След преживяното в нацистките концентрационни лагери Франкъл написва една от най-известните книги за човешкия смисъл, свободата и психическата устойчивост — „Човекът в търсене на смисъл“. Книгата не е просто разказ за лагерите. Тя е опит да се разбере какво позволява на човека да запази вътрешна опора, когато външният свят е почти напълно извън неговия контрол.
Първата част е личен разказ за лагерния опит на Франкъл и наблюденията му върху психологическите реакции на затворниците. Втората представя основите на логотерапията — терапевтичния подход, който Франкъл развива около идеята, че човекът е движен преди всичко от стремеж към смисъл.
Накратко: Според Франкъл удоволствието и стремежът към превъзходство могат да бъдат важни човешки мотиви, но не са най-дълбокият отговор на въпроса защо живеем. В основата стои волята за смисъл. А когато обстоятелствата не могат да бъдат променени, остава една последна форма на свобода — изборът на отношението към тях. Това не означава, че можем да контролираме живота си. Не избираме всичко, което ни се случва. Но в определени граници можем да избираме как да отговорим.
Когато животът вече не предлага готови отговори
Преди лагерите Франкъл вече работи като психиатър във Виена и развива собствен възглед за човешката мотивация, повлиян от, но постепенно разграничаващ се от психоаналитичната традиция.
Различните психологически школи от неговото време поставят различни стремежи в центъра на човешката мотивация. Франкъл представя своята теория в противовес на тях: докато при Фройд водещо място заема стремежът към удоволствие, а при Адлер — стремежът към превъзходство, той предлага трета отправна точка — волята за смисъл.
Това не означава, че човек не търси удоволствие, сигурност, признание или успех. Означава, че според Франкъл нито едно от тях не обяснява достатъчно добре най-дълбоката човешка потребност.
Човек може да има комфорт и въпреки това да се чувства празен. Може да има успех и да не знае защо прави това, което прави. Може да постигне отдавна преследвана цел и след краткото удовлетворение отново да се озове пред въпроса:
„И сега какво?“
За Франкъл въпросът не е просто „как да се чувствам добре?“, а „за какво си струва да живея и какъв отговор изисква ситуацията, в която се намирам?“
Тази разлика е в основата на неговия възглед за човека.
Последната човешка свобода
Една от най-силните идеи в книгата е свързана с нещо, което човек може да запази дори когато почти всички външни избори са му отнети.
В лагера затворникът няма контрол върху огромна част от ежедневието си. Други решават кога ще работи, какво ще яде и къде ще спи. Материалният му свят е сведен до минимум, а предишният му социален статус вече няма същото значение.
Но според Франкъл остава една вътрешна възможност: да избере как ще се отнесе към това, което му се случва.
Дори когато външните обстоятелства са извън човешкия контрол, остава възможността човек да избере отношението си към тях.
Това е идеята, която по-късно става известна като „последната човешка свобода“.
Важно е обаче тя да бъде разбрана правилно.
Франкъл не твърди, че човек може да промени реалността само със силата на мисълта. Не твърди и че жертвата е отговорна за обстоятелствата, които са ѝ били наложени.
Разграничението е по-прецизно: не винаги можем да изберем обстоятелствата, но в определени граници можем да изберем своя отговор към тях.
Франкъл описва различия в поведението на хора, поставени в сходни нечовешки условия. Някои постепенно губят вътрешната си опора и изпадат в апатия. Други успяват да запазят чувство за достойнство — понякога чрез съвсем малки действия като споделяне на хляб, дума на утеха или отказ да причинят зло на друг човек.
Външната свобода може да бъде почти напълно унищожена, но според Франкъл това не означава, че всяка вътрешна свобода изчезва заедно с нея.
Именно тази идея се превръща в една от основите на логотерапията.
Смисълът не е абстрактен отговор на въпроса „защо живея?“
Лесно е да си представим смисъла като някаква грандиозна житейска мисия — голяма цел, която човек открива веднъж и след това следва до края на живота си.
Франкъл предлага нещо различно.
Той не търси един универсален отговор на въпроса „Какъв е смисълът на живота?“. Според него самият въпрос е поставен неправилно. Животът не е задача с един общ отговор, който човек открива веднъж завинаги.
Смисълът е конкретен. Той зависи от човека, ситуацията и момента.
Затова въпросът може да бъде обърнат:
Какво изисква животът от мен точно сега?
Каква задача трябва да изпълня? Към кого имам отговорност? Какво мога да направя? Как трябва да се отнеса към нещо, което не мога да променя?
Тук се появява и една от ключовите идеи на Франкъл — смисълът е свързан с отговорността.
Да откриеш смисъл не означава просто да намериш нещо, което те кара да се чувстваш добре. Означава да разпознаеш конкретния отговор, който можеш да дадеш на живота в дадена ситуация.
Така Франкъл обръща посоката на въпроса. Вместо човек постоянно да пита какво може да получи от живота, той трябва да се запита какво животът изисква от него.
Трите пътя към смисъла
Франкъл посочва три основни начина, чрез които човек може да открива смисъл.
Чрез това, което създаваме. Първият път е свързан с това, което човек дава на света — работа, творчество, професионален принос или изпълнение на важна задача. Смисълът тук не зависи задължително от мащаба на постижението. Една работа може да не бъде известна или впечатляваща за другите и въпреки това да има значение за човека, който я върши. Стойността може да се съдържа в самия принос — в това, че човек прави нещо, което смята за необходимо и ценно.
Чрез това, което преживяваме. Вторият път минава през преживяването на света и срещата с други хора. Красотата на природата, изкуството, любовта и човешката близост могат да бъдат източник на смисъл. Франкъл поставя любовта на особено място. В книгата той описва как мисълта за съпругата му му дава вътрешна опора в лагера, без дори да знае със сигурност дали тя е жива. Това преживяване води до важен за него извод: човек може да достигне до нещо дълбоко човешко чрез любовта към конкретен друг човек. Не е необходимо да притежава този човек или дори да бъде физически близо до него. Самото преживяване на любовта може да придобие смисъл.
Чрез отношението към неизбежното. Третият път е най-специфичният за логотерапията. Когато ситуацията може да бъде променена, смисълът може да бъде открит чрез действие. Но когато не може — когато страданието е неизбежно — остава възможността човек да промени отношението си към него.
Това не означава, че страданието само по себе си е ценно или че трябва да бъде търсено. Напротив — ако страданието може да бъде избегнато, човек има основание да се опита да го избегне.
Но когато няма такава възможност, остава друг въпрос:
Какъв човек ще бъда в тази ситуация?
Именно тук се срещат смисълът и последната човешка свобода.
„Който има защо да живее…“
Франкъл се позовава на известната мисъл на Ницше, че човек, който има причина, заради която да живее, може да понесе почти всякакви трудности.
Тази идея заема важно място в книгата.
Франкъл наблюдава, че загубата на представа за бъдещето може да има разрушителни последствия. Когато човек престане да вижда какво го очаква отвъд настоящия момент, настоящето може да стане почти непоносимо.
Бъдещето тук не означава непременно грандиозен план.
То може да бъде конкретна задача. Човек, към когото искаш да се върнеш. Работа, която трябва да завършиш. Отговорност, която все още носиш. Или дори простото желание да разбереш какво ще се случи по-нататък.
Това е важна разлика.
Човек не винаги има нужда от отговор на въпроса „какво ще правя през следващите двадесет години?“. Понякога е достатъчно да има причина да продължи до утре.
Затова Франкъл поставя толкова силен акцент върху смисъла: човек не се нуждае само от сила, за да издържи трудността — нуждае се от причина, заради която да продължи.
Това обаче не е формула за физическо оцеляване. Физическото състояние, случайността и външните обстоятелства имат огромно значение, а оцеляването в концентрационните лагери зависи от множество фактори извън контрола на отделния човек.
Наблюдението на Франкъл е по-скоро, че психическата устойчивост не може да бъде обяснена само с физическата сила на човека.
Когато волята за смисъл остане неудовлетворена
Ако човек е движен от воля за смисъл, какво се случва, когато тази воля не намира посока?
Франкъл говори за екзистенциална фрустрация — състояние, при което стремежът към смисъл остава неудовлетворен.
Това само по себе си не е заболяване. Човек може да преминава през периоди, в които не знае какво иска или накъде се движи, без това да означава психично разстройство.
Но когато липсата на смисъл стане трайна, може да се появи това, което Франкъл нарича екзистенциален вакуум.
Екзистенциалният вакуум и „неделната невроза“
Екзистенциалният вакуум е усещането за вътрешна празнота — чувството, че човек няма достатъчно ясна посока или причина, заради която да живее по определен начин.
Франкъл свързва това с промените в модерния живот. Човекът вече не получава автоматично отговорите, които в миналото са били давани от традицията и социалните структури. В същото време инстинктите не определят поведението му така, както при животните.
Той има свобода, но заедно с нея трябва сам да поеме отговорността за избора си. И тази свобода може да бъде тежка.
Когато няма ясна посока, човек лесно започва да запълва празнотата с постоянна активност, развлечения, работа или други форми на разсейване.
Франкъл описва явление, което нарича „неделна невроза“ — усещането за празнота, което може да се появи, когато работната седмица приключи, обичайната заетост спре и човек остане насаме със себе си.
През седмицата задачите създават усещане за посока. Работата запълва времето и човек може да не се налага да задава въпроса дали всичко това има значение.
Но когато шумът спре, въпросът може да изплува:
„За какво всъщност правя всичко това?“
Тук е важно едно разграничение.
Липсата на смисъл сама по себе си не е диагноза. Но тя може да стане източник на психологическо страдание.
В този контекст Франкъл говори за ноогенна невроза — проблеми, които произтичат от конфликт между ценности или от въпроси, свързани със смисъла на живота, а не непременно от несъзнавани конфликти в класическия фройдистки смисъл.
Това не означава, че всяко психологическо страдание е проблем на смисъла. Означава, че според Франкъл има форми на страдание, които не могат да бъдат разбрани добре, ако въпросът за смисъла бъде напълно пренебрегнат.
Логотерапията: терапия, насочена към смисъла
Оттук идва и името логотерапия. Франкъл развива терапевтичен подход, който поставя в центъра стремежа към смисъл.
Вместо терапията да се ограничава до въпроса откъде идва проблемът, логотерапията насочва вниманието и към това за какво човек може да живее и какъв отговор може да даде занапред.
Миналото има значение, но човекът не е само резултат от него. Пред него остава възможността да отговори по определен начин на настоящата ситуация.
Логотерапията не обещава премахване на всяко страдание. Тя търси възможността да бъде открит смисъл и поета отговорност там, където това е възможно.
Франкъл описва и конкретни терапевтични техники, сред които парадоксалната интенция и дерефлексията.
Парадоксална интенция
Тази техника се използва при определени страхове и фобии, особено когато страхът от самия симптом го засилва.
Представи си например човек, който се страхува, че няма да заспи. Колкото повече се насилва да заспи и колкото повече следи дали вече е заспал, толкова повече напрежението му пречи.
При парадоксалната интенция човек е насърчен временно да пожелае или съзнателно да преувеличи точно това, от което се страхува. Целта е да бъде прекъснат порочният кръг между очакване, страх и симптом.
Дерефлексия
Дерефлексията е насочена към прекомерното вглеждане в себе си.
Ако човек постоянно проверява дали е достатъчно спокоен, уверен или щастлив, вниманието му се затваря около самия него. Вместо да бъде насочено към реалния живот, то се превръща в непрекъснато наблюдение на собственото състояние.
Дерефлексията пренасочва вниманието навън — към задача, друг човек или цел.
И в двете техники се проявява по-общата идея на Франкъл за самотрансцендентността: човек не намира себе си единствено чрез постоянно вглеждане в себе си, а чрез насочване към нещо отвъд себе си.
Това може да бъде работа, която има значение, човек, когото обича, или отговорност, която е готов да поеме.
Тук се появява и важен извод от логотерапията: щастието трудно може да бъде преследвано директно. То по-скоро може да възникне като последица от посвещаването на нещо, което човек смята за смислено.
Трагичният оптимизъм
Книгата не предлага метод за постоянно добро настроение.
Човешкият живот включва страдание, вина и смърт — това, което Франкъл нарича трагична триада. Въпросът не е как да ги избегнем напълно, защото това е невъзможно. Въпросът е как да живеем, без да отричаме тяхното съществуване.
Оттук идва понятието трагичен оптимизъм — възможността човек да утвърждава живота въпреки факта, че той съдържа болка, вина и смърт.
Това не е оптимизъм в смисъла на убеждението, че всичко ще завърши добре.
Той е по-труден от това.
Трагичният оптимизъм допуска, че животът може да донесе загуба, провал и страдание, но въпреки това човек може да избере да продължи да живее смислено.
Тук отново е важно да се разбере правилно мястото на страданието:
Страданието няма смисъл само защото е страдание.
Смисълът може да бъде открит в начина, по който човек отговаря на страдание, което е неизбежно.
Ако дадена ситуация може да бъде променена, задачата е да се действа. Ако не може да бъде променена, остава възможността да се избере позиция спрямо нея.
По този начин трагичният оптимизъм не отрича реалността. Той отказва да приеме, че трагедията автоматично прави живота безсмислен.
Какво означава това извън концентрационния лагер
Най-лесно е книгата да бъде възприета единствено като разказ за екстремни условия.
Но Франкъл използва преживяното, за да постави по-общ въпрос:
Какво се случва с човека, когато изгуби усещането, че животът му има посока?
Този въпрос може да се появи и при човек, който отвън изглежда напълно добре.
Може да има работа, в която не вижда смисъл. Може да е постигнал цели, чието значение вече не разбира. Може да е постоянно зает и въпреки това да изпитва празнота веднага щом остане сам.
Може да има комфорт, развлечения и възможности, но да не знае за какво иска да използва всичко това.
Точно тук идеята за екзистенциалния вакуум става особено актуална.
Постоянната заетост, потреблението, удоволствието и дори успехът могат да бъдат част от добрия живот. Но сами по себе си не отговарят на въпроса „за какво?“
Според Франкъл смисълът се открива не просто в това да получаваме нещо от живота, а в ангажимента към конкретно дело, човек или отговорност.
Как да приложим идеите на Франкъл в ежедневието
Една от най-полезните последици от книгата е промяната в посоката на въпроса.
Вместо постоянно да питаме:
„Какво искам от живота?“
можем понякога да попитаме:
„Какво изисква животът от мен в този момент?“
По същия начин, вместо да питаме как да избегнем всяко страдание, по-полезен е въпросът дали има нещо, което наистина можем да променим — и ако няма, как искаме да застанем спрямо него.
А вместо да търсим директен отговор на „как да бъда щастлив?“, можем да се запитаме:
- Какво има значение за мен?
- На какво съм готов да се посветя?
- Към кого имам отговорност?
- Какво мога да направя точно сега?
- Има ли нещо, което трябва да приема, вместо постоянно да се боря с него?
Тези въпроси не са магическа техника и не решават автоматично житейските проблеми.
Тяхната стойност е в това, че променят посоката на вниманието.
Човек престава да бъде единствено наблюдател на собственото си настроение и започва да мисли за конкретната ситуация, хората, задачите и отговорностите пред себе си.
Това е съществена част от идеята за самотрансцендентността: смисълът се открива не само чрез търсене навътре, а и чрез насочване навън — към нещо, което заслужава внимание и отдаване.
Какво остава след „Човекът в търсене на смисъл“
„Човекът в търсене на смисъл“ не предлага формула за щастие.
Не обещава, че намирането на правилната мисия ще направи живота лесен. Не твърди, че човек може да контролира съдбата си чрез правилно мислене. И не представя страданието като нещо, което трябва да търсим.
Твърдението на Франкъл е едновременно по-скромно и по-дълбоко:
Човешкият живот не винаги може да бъде контролиран.
Някои загуби не могат да бъдат отменени. Някои ситуации не могат да бъдат поправени. Някои въпроси нямат отговор, който да премахне болката.
Но дори тогава човек може да остане способен да отговори.
Понякога чрез делото, което извършва.
Понякога чрез човека, когото обича.
Понякога чрез отговорността, която поема.
А понякога чрез начина, по който застава пред нещо, което не може да промени.
Франкъл не казва, че смисълът премахва страданието. Казва нещо по-различно: когато човек има за какво да живее, страданието не е непременно последната дума за живота му.
И може би именно тук се намира най-съществената идея на книгата.
Не животът е длъжен да ни даде готов отговор на въпроса какъв е неговият смисъл.
Във всеки момент самият живот поставя пред нас конкретна ситуация, човек, задача или трудност — и очаква нашия отговор.
Понякога този отговор е действие.
Понякога е любов.
Понякога е приемане.
А понякога е просто решението да продължим, защото все още има нещо, за което си струва да живеем.
Смисълът не винаги е нещо, което трябва да намерим някъде далеч напред. Понякога той е в начина, по който отговаряме на това, което животът поставя пред нас днес.
